| Публикувано на
13 октомври 2015  Академичното ръководство на НСА „Васил Левски“ и катедра „ТАО и снежни спортове“ отбелязаха тържествено 90-годишния юбилей на доайена на алпинизма в България и дългогодишен преподавател и ръководител на катедрата – легендарния Георги Атанасов-Джиджи.
Георги Атанасов бе поздравен от ректора на НСА проф. Пенчо Гешев, от свои колеги, съмишленици и приятели. Той получи подаръци, поздравителен адрес от катедра “ТАО и снежни спортове“, както и почетен плакет от Българската федерация по катерене и алпинизъм.
Визитка на Георги Атанасов разказана от доц. Сандю Бешев за www.360mag.bg
„Роден на 26 юли 1925 г. в София. Учи в Американския колеж, което му позволява свободно да владее няколко езика. Веднага след завършването на висшето си образование постъпва като асистент във ВИФ „Георги Димитров”. През 1952 г. основава Катедра „Туризъм и алпинизъм”, на която остава ръководител до пенсионирането си през 1992 г.
От 1956 г. е майстор на спорта, а от 1963 г. – заслужил майстор на спорта. През 1972 г. пръв сред българските си колеги е удостоен със званието „Заслужил треньор”. От 1958 г. е кандидат на науките, от 1962 г. – доцент, от 1970 г. – доктор на науките, а от 1980 г. – професор. Носител на орден „Червено знаме на труда” /1967 г./.
В продължение на много години е член на бюрата на Републиканската секция по алпинизъм, Републиканската комисия по алпинизъм, Българската федерация по алпинизъм и Българския алпийски клуб. На два пъти – от 1969 г. до 1972 г. и от 1990 г. до 1993 г. е начело на българския алпинизъм, като председател на Републиканската комисия по алпинизъм и Българския алпийски клуб. Бил е член на бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз.“
В големия алпинизъм
„Не се притеснявам да го нарека така, защото проявите през 50-те и 60-те години на миналия век заслужават това определение. По това време алпинистите от висока класа у нас са малко. По стените ни почти няма маршрути, като изключим северната стена на Мальовица. Току-що завършилите курса и споменати като отличници, веднага попадат в новоучредените алпийски групи и секции и стават техни ръководители. Един от тях е и Джиджи. Той прави третото и четвъртото изкачване по северната стена на Мальовица, както и второто по тур „Варника” на Злия зъб – нещо много голямо за момента. А в горната част на „Варника” прокарва премиерен вариант, предпочитан от всички, които в последствие катерят този вариант като по-логичен.
Без да се впускам в подробности, ще спомена само някои от най-важните му премиери през 50-те и 60-те години: класическия маршрут на Ушите /1949 г./, турове „Девети септември” /1950 г./ и „Плочите” /1953 г./ на Двуглав, трудната Черна стена на същия връх /1959 г./, класическия /1953 г./ и „ВИФ”, „Осми конгрес на БКП” /1962 г./ и „София” /1966 г./ на Дяволските игли. Най-впечатляващият не само на Злия зъб, но и в страната – „Веждите”, също е дело на екипа, воден от Георги Атанасов /1960 г./. През 1966 г. той прокарва още два маршрута – на Купена и на Портала, където е в свръзка с прочутия френски алпинист Рене Демезон.
Водеща е и ролята му в зимното общуване с нашите планини през втората половина на 50-те години: първи зимни изкачвания по северната стена на Мальовица, по „Славянския тур” на Злия зъб, на Куклата, втори зимни на „Варника” и Синаница. Не можем да отминем продължителните зимни траверси по Рила, Пирин, Стара планина или още по-дългите Рила – Пирин, заемащи години наред съществена част от разрядните изисквания. В тях представителите на ВИФ /водени от Георги Атанасов/ и ЦДНА /начело с Енчо Петков/ неизменно имаха лидерска позиция.“
Международното признание
„То не можеше да не дойде. В края на 50-те години бяха преминати почти всички логически маршрути по нашите планини. Погледите на елита се насочваха към цели извън страната. Първите си стъпки в чужбина Джиджи направи в Кавказ – Елбрус /1958 г./, Домбай Улген /1960 г./, при неуспешния опит за траверс на Безенгийската стена /1961 г./. После дойде голямото признание, когато с Аврам Аврамов преминаха трудната западна стена на Пти Дрю /1963 г./. В Алпите той изкатери няколко трудни и популярни стени, които издигнаха авторитета на българския алпинизъм – Гран Капюсен, Чима Гранде, Мармолада, Матерхорн. След тях дойде българската реабилитация на Безенгийската стена /1964 г./, която някои още тогава нарекоха „Виза към високите върхове”. Джиджи поведе колегите си към първия български седемхилядник – пик Ленин /7134 м., днес пик Авицена/. А това че и шестимата от екипа достигнаха заветните 7000 м., потвърди големия му опит като алпинист, педагог и организатор.
Годината бе 1967–а, а самия той прехвърляше 40–те години. За Хималаите, които все по – ярко се очертаваха на хоризонта, не му стигна време. Но той даде всичко за проправяне на пътя към осемхилядниците. Точно той и неговото поколение изградиха последното стъпало по стълбичката, водеща към 8 – хилядните гиганти на Хималаите и Каракорум.“
Научното наследство
„То има не по-малко значение за българския алпинизъм, отколкото спортните му постижения. Няма автор у нас, който да е оставил по-голямо наследство в областта на алпинизма и висококвалифицираното планинарство. Като преподавател, основател и дългогодишен ръководител на Катедра по туризъм и алпинизъм към Националната спортна академия /НСА/ си даваше сметка, че точно той трябва да осветли научно и теоретично много въпроси. Написа стотина научни и научно–популярни статии. Издаде учебниците „Алпинизъм” /две издания, 1964 г. и 1977 г./, „Вътрешен и международен туризъм” /1975 г./, „Теория и методика на ски-спорта” /1957 г. /, „Туризъм, алпинизъм и ориентиране” /1981, 1984 и 1986 г. /, няколко ръководства за студенти от НСА. Те се ползваха и се ползват не само от специалисти, но и от практикуващи или просто интересуващи се от алпинизъм.
„Малка туристическа библиотека” на тогавашното издателство „Медицина и физкултура” публикува четири негови книжки – „Врачанските скали” /1968 г./, „Злия зъб” /1971 г./, „Двуглав” /1973 г./, „Карстовото било на Пирин” /1975 г./, както и „Българи на пик „Ленин” /1968 г./, за първото българско изкачване на седемхилядник. На много голям успех се радваха /а днес са библиографска рядкост/ автобиографичните му книги „Към върховете” /1970 и 1975 г./, „Зовът на върховете” /1984 и 1987 г./ и „Стръмни върхове“ /2008 г./ Не посочвам чисто научните му трудове, монографии и студии, посветени на управлението, обучението и тренировката – техническа и физическа, както и на психологическата подготовка на занимаващите се с алпинизъм.
Целият материал можете да прочетете тук: http://www.360mag.bg/posts/52944#sthash.bjX2ZjRw.dpuf |
