Page 119 - ALL_Рени-Дамянова-Тяло-Финал-1-280_Content_links

избира резултатът на едно лице, който е в близост до предполагаемата критична граница, и се
проследява дали този резултат ще бъде квалифициран като „успял“ или „не успял“. Ако бъде
квалифициран като „успял“, се проследява следващият по-нисък резултат; ако и вторият ре-
зултат бъде отхвърлен („не успял“), се проследява резултатът на лицето, което има по-висок
резултат от първото. По този начин чрез проследяване на решенията, които се вземат за лица
с резултати под и над границата, се уточнява точната ѝ стойност. Математическата обосновка
на метода е описана през 1980 г. от S. Livingstone, а подробната ѝ аргументация е направена
от S. Livingstone и М. Zieky през 1982 г. [228, 229]. Впоследствие методът се използва и при
биномните модели на К. Klauer и др.
Третият метод, предложен от S. Livingstone и М. Zieky, е известен като метод на референт-
ните групи. Той е изключително лесно приложим, тъй като се основава на логичното предпо-
ложение, че когато примерно в една група 80% от тестираните са успели, то за гранична стой-
ност на стандарта за успешност трябва да се приемат 20% от всички тестови въпроси. По този
начин втората група тестирани лица, наречена референтна група, се оценява с тази нормираща
стойност. Ако резултатите на първата и втората (референтната) група от двата теста не са иден-
тични, може да се приложи някой от регресионните методи.
През 1981 г. S. Koffler [218] провежда един интересен сравнителен експеримент, като
използва изчислителните процедури, описани в първите 3 метода (L. Nedelsky, W. Angoff,
R. Ebel), както и предложените от S. Livingstone – М. Zieky върху резултатите, получени от
контрастни групи, изпитани с 8 теста. През същата година друг колектив, под ръководст-
вото на J. Poggio [253], провежда подобен сравнителен експеримент с 12 теста посредством
описаните вече три емпирични методики и метода на контрастните групи. Отново най-
ниски са стойностите на стандарта за успешност, определени по методиката на L. Nedelsky,
следвани от стойностите по метода на контрастните групи. В резултат на разликите в стан-
дартите за успешност, изчислени по отделните методики, и броят на тестираните лица, от-
хвърлени като не постигнали поставените учебни цели, е различен. Подобни са резултатите
и в сравнителните изследвания, проведени през 1983 г. от S. Mils, който също прилага па-
ралелно всички описани дотук методи върху 15 теста. Подобно на J. Poggio и кол., S. Mils
[241] заключава, че при определяне на граничните стойности на стандарта за успешност –
както с методите, основани на генерализиращата теория, така и с тези на контрастните или
на референтните групи, голямо значение има величината на вътрешногруповата и междуг-
руповата вариация на резултатите. Като обобщение на трите сравнителни експеримента
може да се заключи, че дори когато използването на няколко различни методики за опре-
деляне на стандарта за успешност е правомерно, тяхното едновременно прилагане и еднак-
вата им интерпретация са нелогични, тъй като самите методи се градят върху различни
предположения и концепции.
Независимо че впоследствие редица учени като R. Brennan и R. Lockwood [163], М. Kane и
J. Wilson [213], К. Klauer [216] и др. доразвиват описаните концептуални модели и методи за
определяне на стойностите на стандартите за успешност (респ. за намаляване на риска от грешно
оценяване на тестовите резултати) и за повишаване на съдържателната валидност на критери-
ално-ориентираните тестове, проблемът все още не е решен удовлетворително.
Другият подход за определяне на стандартите за успешност при критериално-ориентира-
ните тестове е свързан с използването на външни критерии по две методики. Съгласно първата
методика стандартите за успешност се определят чрез провеждане на класически експеримент
с представителна извадка. Методът е известен в немската литература като „първоначално обу-
чение“ или „външен критерий“ (Fruheres Lernen als Aussenkriterium). С помощта на входящ

117