Page 78 - ALL_Рени-Дамянова-Тяло-Финал-1-280_Content_links

Една от основните измерителни характеристики на дидактическите тестове е тяхната на-
деждност.
От гледна точка на класическата теория на дидактическите тестове надеждността е мярка
за точността на натрупаните балове в един тест. В действителност разликите между натрупа-
ните във времето балове от един тест на едно и също лице (Х и Х′) и разликите между натру-
паните балове на група от лица при едновременно тестиране с паралелни форми (варианти)
позволяват да се оформят няколко хипотези. Ако две лица, условно наречени А и Б, имат раз-
лични балове по един тест, то те наистина притежават различни нива на учебните постижения,
измервани чрез този тест. Ако баловете на едно и също лице варират във времето, то хипотезата
би гласяла, че това лице наистина показва различни нива на теоретични знания и способности
в различно време. Следователно би могло да се заключи, че тестът наистина натрупва тази
истинска разлика в измерваното качество (респ. измерваните лица А и Б действително прите-
жават различна теоретична подготовка в даден момент или лицето А има различни учебни пос-
тижения, измерени в различно време). В този смисъл надеждността на един тест може да
се измери чрез квадрата на корелацията [r (х, τ) ], която съществува между наблюдавания бал
2
(Х) и действителния ненаблюдаван пряко бал (τ), описана в израз (3) от предходната глава. Тя
може да се представи и чрез дисперсията на натрупаните балове (σ τ ) и дисперсията на
2
2
грешката от измерването (σ ):
ε
 2   2
r X  2    1 (6)
 X 2  X 2

Фактически тази дефиниция на надеждността на един тест следва от определението на
действителния бал (τ) и грешката на измерването (ε).
В класическата теория на тестовете са разработени 4 основните метода за установяване на
надеждността им:
1. Повторение на теста при една и съща извадка от лица (Test–Retest).
2. Използване на няколко паралелни форми на един тест по едно и също време при
една извадка.
3. Анализ на вътрешната съгласуваност на задачите и натрупания бал от теста въз
основа на еднократното му провеждане в една извадка от лица.
4. Разделяне на eдин тест на две части (Split-half method).
Методът „тест–ретест“, който предполага провеждането на един тест върху дадена из-
вадка и повторението му след определен период от време, позволява да се проследи стабил-
ността на оценката. Този метод е сравнително добре разработен и описан в спортнопедагоги-
ческата литература поради високата степен на неговата приложимост при двигателните (мо-
торните) тестове. При този тип тестове голяма част от външните фактори, които влияят върху
вариативността на резултатите във времето, може да се измерят директно и респ. сравнително
по-лесно да се контролират и фиксират на относително постоянно ниво. За разлика от дви-
гателните тестове, при дидактическите тестове, предназначени да измерват учебните постиже-
ния, голяма част от факторите, влияещи върху разсейването на резултатите от две последова-
телни тестирания, са латентни признаци, които не са директно измерими и не могат да бъдат
лесно фиксирани и поддържани на постоянно ниво във времето. Такива фактори са трениро-
въчният ефект на тестирането, теоретичната подготовка и повишаването на учебните постиже-
ния между двете тестирания, зрителното или логическото запаметяване на част от отговорите
от първия тест и др. Те увеличават грешката на измерването и като цяло понижават надежд-
ността на тестовете, установена по този метод.

76